Петя Дубарова. Петя моеi Петi
Петя Дубарова
ПЕТЯ МО?? ПЕТ?
Ох ? шельма ця Петя. Вбралася у б?л? джинси ? кудись щезла. Я дозволила соб? сказати ?й, що закот на л?в?й холош? розпоровся, але вона не почула, схопила якесь немите яблуко, оглянула себе у великому люстр? в передпоко?, трусонула чорним волоссям, разстебнула ще й другого ?удзика на б?л?й блуз? ?, задовольнившись побаченим, шугнула сходами.
? я знов залишилася одна... Хто я? Я теж Петя. Вона — то я, я — то вона, але це т?льки для решти людей. ?накше кажучи, т?льки я знаю, що то бути Петею мо?? Пет?.
За все сво? життя, в?д самого народження, я не вдягла джинси чи блузу з оголеною спиною. Мо? волосся зовс?м незг?рше в?д ??, але я мушу завжди прибирати його шпилькою, а звичайне мо? вбрання — це шк?льна ун?форма чи оф?ц?йна темна сукня, оздоблена б?лим по ком?ру ? рукавах. Авжеж, вам см?шно, вам весело... А мен? не можна нав?ть плакати. Я мушу бути спок?йною ? усм?хненою, чемно в?татися ? справляти гарне враження, як каже Петя. Плакати ? см?ятися може лишень вона — видряпуватися на дерева, ?сти морозиво, тримати руки в кишенях, а ще перекривляти оту см?шну стареньку вчительку ?стор??, з якою вона н?коли не стикалася. Тому що до школи ходжу я. Ааа! Тепер ви нарешт? зрозум?ли, чому у Пет? ? я! А хто ж вчитиме уроки, хто писатиме ?й домашн? завдання, як не я? Мало того, я ще й в?рш? почала писати. В ?Родна реч? ?? друкували, в ?Младеж?, тож п?шла я по сем?нарах ? гуртках... ? всюди питання, питання. Як в?дпов?сти? Петя н?чим не д?литься з? мною. ?П?деш туди та й по всьму!? — владно наказу? мен? вона.
— Але ж вони питатимуть мене! Що я мушу ?м казати?
— П?деш! Як треба, то мовчатимеш, але будеш там! — кладе край наш?й розмов? ?, почувши шум автобуса (зупинка знаходиться точно п?д нашим блоком), хапа? портфеля ? несеться сходами, щоб встигнути. Вона похвалялася, буц?мто ще тиждень тому зб?гала через три сходинки. Тепер почала перестрибувати через чотири.
Перепрошую, що, може, я обтяжую вас свою опов?ддю. Якщо Петя випадком д?зна?ться про мою спов?дь вам, мен? буде непереливки. Та зна?те, чому я вам про все це опов?даю? Позавчора з Петею щось сталося. Прийшла п?зно ввечер?, влет?ла усм?хнена, задихана, вв?мкнула магн?тофон ? нумо танцювати! Знизу сердит? сус?ди застукали, розсерджен? й розбуджен?, та Пет? було байдуже. Вона танцювала, танцювала, а я дивилася, як ?? г?нке т?ло звивалося, й чудувалася, зв?дки це ?? волосся налилося такою св?тлиною! Ох, ця Петя! Правда я схожа на не?? Ще б пак – бо ж я – то вона. Ми зовс?м однаков?. Х?ба що волосся мо? п?д?бране. Постава, оч? мо? так? ж сам? — дарма що не ?скрять диявольським блиском. Так я т?шила себе ? дивилася ?з захватом, аж ось яко?сь мит? вона мен? сказала: ?Я закохана! Чу?ш? Закохана!?
Наступного дня вона прокинулася рано, помилася, схопила одяг ? промовила р?шучим тоном, що цього дня вона п?де до школи. Я зан?м?ла! Але ж вона н?чого не вчила. А з х?м?? мали питати саме мене. Значить, ?? мали питати! Я дивилася, як вона нервово натягала тонк? колготки, ? не см?ла сказати ?й, що варто п?д?брати волосся. Заповзялася ?й приготувати сумку, поки вона стояла перед дзеркалом ? м?ркувала, як? сандал?? взути — червон? з тонкими рем?нцями чи б?л?. Коли з помешкання навпроти Радио София у програм? ?Горизонт? оголосило с?м годин, вона раптом закинула все, схопила сумку, вл?зла в зношен? сабо ? подалася надв?р. Я зовс?м спантеличилася. А насправд? все було дуже просто. Коли я застигла коло в?кна, як непотр?бний, кинутий до прання носовичок, ? подивилася униз, побачила — що б ви думали — Петя, моя Петя, йшла об?йнявшись с тим — довжелезним Анто, що з ?В? класу, тим, що п?д час зм?шаних урок?в завжди сид?в поруч ? ц?л?с?ньку годину дивився на мене. В?н узяв ?? портфеля, ? тепер його тонке т?ло легко перехилилося на один б?к.
?Ааа! Розум?ю, чому ти хочеш ?ти до школи. Але ж в?н перше уподобав мене, а не тебе!? — сказала я подумки, ? вперше мене охопило якесь особливе почуття гордост?. Тому що дос?, попри те, що ми однаков?, т?льки Петю пом?чали хлопц?. Звичайно, я ?м теж подобалась, проте — хто зна?, — чому мен? того н?хто не казав. Пот?м я знову згадала про х?м?ю, ? мен? стало страшко. Ледве дочекала вечора, а Петя все не йшла ? не йшла. Я прислухалася, щоб почути загонистий шум ?? п?дбор?в, але намарно. Насамк?нець, коли хв?ртка в?дчинилася ? я кинулася ?й назустр?ч, що, дума?те, побачила найперше? В?н — довгий Антон, перехилився зв?дти ? зн?мав взуття. Я виб?гла у передпок?й. П?сля почула р?зкий голос Пет? в ?? к?мнат?, пот?м звук магн?тофона ? одну з п?сень ?Б? Дж?з?, супроводжувану шумним см?хом обох. Дал? залунав н?жний блюз, ? обидва в к?мнат? притихли. Що вони робили? Я мимовол? уявила соб? м’яке русяве Антонове волосся, тонк? губи, широк? н?здр? ? скули — найб?льше скули — так? одн? в св?т? — дарма що чолов?ч? ? водночас парубоч? — ? неспод?вано на мене наринуло особливе почуття...
Потрфель! В?н стояв, н?, скор?ше, лежав, закинутий б?ля дверей. Коли за к?лька хвилин я тримала в руках сивий щоденник, дивилася й чудувалася, чи це правда, чи лишень пл?д мо?? розбурхано? нервово? системи. Розум??те, у щоденнику, що був дзеркалом мо?? вперто? роботи з самого початку навчального року, спок?йн?с?нько соб? стояли — десь там за останньою ш?сткою* з ?стор?? — дв? дв?йки. Що зробила ця Петя? Як я дивитимуся в оч? вчителькам х?м?? ? математики? Взагал? чи б дозволила мен? дурнувата Петя п?ти до школи? Чи зна? вона, що це значить? Щось з? мною трапилось. Я мусила д?яти. Я не можу б?льше мовчати.! Саме в цю мить Петя вийшла з к?мнати ? п?шла у кухню. Мабуть, збиралася зробити каву. Уперше я з р?шуч?стю ув?йшла до к?мнати ? в?дчула, що губи мо? тремтять.
— Чому ти п?д?брала волосся? Розпусти його. Так ти мен? подоба?шся б?льше, — прошепот?в Антон н?жно ? схопив мою руку. За мить я забула усе, в?дчула т?льки його тепл? пальц? ? не знаю, що б в?дбулося, коли б в цю мить не ск?нчилася магн?тофонна пл?вка. Залопот?в край пл?вки, ? я злякалася, бо т?льки Петя знала, як зупинити ? запустити магн?тофон. Мен? забороняли нав?ть торкатися його.
— Я... мушу... ти...чи... Вже п?зно, — сказала я наостанок ?з сльозою в голос?. — Мушу вчити уроки. —Що? Що сталося? — спитав Антон, але я не в змоз? була сказати б?льше, в?н постояв, подивився на мене к?лька секунд, а пот?м стулив презирливо губи, штурхонув двер? — ? за мить було чутно його кроки по сходах. В цю мить зайшла Петя з двома чашками димно? кави, усм?хнена... та т?льки за мить...
— Що ти зробила? Де Антон? — вона так збл?дла, що я злякалася.
— Нема його! П?шов! — збентежено промовила я.
— Як? Як п?шов? Куди п?шов? ?ди-но дожени!
Та саме в цю мить стало чутно знадвору, як внизу, в?д зупинки, рушив автобус ?, скор?ш за все, на якомусь з сид?нь у ньому сид?в Антон ? намагався пояснити соб? ц? дивн? аномал??.
— Клята! — крикнула мен? Петя ? почервон?ла як блузка, в яку була вдягнена....
Ми ц?л?с?ньку н?ч не склеп?ли очей. Петя кинулась на л?жко ? заплакала. Плакала довго, дуже долго. Я дивилась, як сльози випивають м’який матовий тон ?? щ?к, як волосся втрача? св?й блиск — ? мен? було так важко, що я ладна була податися кудись ? не вертатися зовс?м. Пот?м ми заговорили. Спочатку вона кричала, а я мовчала, пот?м голос ?? став слабшати, т?льки оч? блищали — владн?, темн?.
О, як мен? хот?лося, як мен? хот?лося злитися з мо?ю красивою Петею в одне д?вча — ? щоб воно було ? серйозне, ? усм?хнене, старанне, ? закохане. Чи це можливо? — чудувалася я. ? чому нас узагал? дво?? Х?ба ?нш? д?вчата теж мають сво?х Вань, М?лен, Радостин, Галин? А що ви мен? на це скажете? Чи траплялося вам таке?
Ех, Ця Петя! Оце знов вдягла б?л? джинси ? щезла кудись. То що я с?ла ? розводжу вам тут про не?. Добре, що вона вийшла! Ви, якщо стр?нете ?? десь у шумному м?ст?, прошу, не каж?ть ?й, про що ми з вами говорили. Т?льки гляньте на не?, ? якщо вона вам усм?хнеться, знайте, що саме усм?шкою ми схож?. А тепер сп?шу! Маю учити уроки!
1979 р.
*ш?стка — найвищий бал у Болгар??.
***
Оригинал:
Петя Дубарова
ПЕТЯ НА МОЯТА ПЕТЯ
Страшен дявол е тази Петя. Обу белите джинси и изчезна някъде. Позволих си да и кажа, че подгъвът на левия и крачол се е разпрал, но тя не ме чу, захапа някаква немита ябълка, огледа се в голямото огледало в антрето , тръсна черни коси, разкопча и второто копче на бялата си блуза и сигурно се хареса, защото хукна по стълбите.
А аз останах пак сама... Коя съм аз ли? Аз също съм Петя. Тя — това съм аз, аз — това е тя, но така е за пред хората. А иначе само аз си знам какво е да бъдеш Петя на моята Петя...
Цял живот, откакто съм се родила, аз не съм обула джинси, дънки или блуза с гол гръб. Моята коса съвсем не е по-лоша от нейната , но съм задължена винаги да я прибирам с шнола, а обичайният ми тоалет е ученическата униформа или официалната ъмна рокля, гарнирана с бяло по яката и ръкавите. Да, ви се смеете, весело ви е....А аз не бива и да плача. Аз трябва да бъда спокойна и усмихната, но не и разплакана, да поздравявам учтиво и да правя добро впечатление, както казва Петя. Плаче и се смее само тя — катери се по дърветата, яде сладолет, ходи с ръце в джобовете и все имитира онази смешна стара учителка по история, с която никога не е имала работа. Защото на училище ходя аз. Ааа! Разбрахте най-после защо Петя си има мене! Та кой ще и учи уроците, кой ще и пише домашните, ако не съм аз? Не стига това, ами и стихове прописа. В ?Родна реч? и отпечатаха, в ?Младеж?, че като тръгнах по семинари и кръжоци... И все въпроси, въпроси. Как да отговоря? Петя нищо не споделя с мен. ?Ще отидеш там и толкова!? — заповяда ми властно тя.
— Но те ще ме питат! Какво мога да им кажа аз?
—Ще отидеш! Ако трябва, ще мълчиш, но ще бъдеш там! — слага край тя на разговора и понеже спирката е точно под нашия блок, дочула шума на автобуса, грабва чантичката си и затичва по стълбите да го хване. Преди една седмица се похвали, че вземала по три стъпала наведнъж. Сега сигурно е почнала да прескача по четири.
Простете, аз може би ви отегчавам със своя разказ. Ако чуе Петя отнякъде как ви се изповядам, сигурно никак няма да ми е леко. Но знаете ли защо ви разказвам всичко това? От онзи ден с Петя се случи нещо. Дойде си късно вечерта, връхлетя усмихната, задъхана, пусна магнетофона и като затанцува! Отдолу сърдитите съседи зачукаха под пода, разбудени и възмутени, но Петя не ги чу. Тя танцуваше, танцуваше, а аз гледах как гъвкавото и тяло се извива, чудех се откъде косите и се бяха налели с толкова много светлина! Ех, тази Петя! Дали приличам на нея? Та как - нали аз — това е тя. Ние сме съвсем еднакви. Само дето моята коса е вързана. Фигурата ми , очите ми са същите — нищо че не блестят дяволски. Така се утешавах аз и я гледах възхитена, когато изведнъж тя ми викна: ?Влюбена съм! Чуваш ли? Влюбена съм!?
На другия ден тя стана рано, изми се, грабна моите дрехи и ми заяви, с тон, който не позволява възражение, че този ден тя ще ходи на училище. Изтръпнах! Та тя не беше учила по нищо. А по химия неизпитвана бях само аз. Значи сега нея щяха да изпитат! Гледах я как нервно обува тънкия чорапогащник и не смеех да и кажа, че трябва да върже косите си. Заех се поне чантата и да приготвя, докато тя стоеше пред огледалото и се чудеше кои сандали да обуе — червените с тънките каишки или белите. Когато от отсрещния апартамент Радио София, програма ?Хоризонт?, обяви седем часа, тя изведнъж заряза всичко, грабна чантата, нахлузи някакво вехто сабо и изчезна навън. Съвсем се обърках. А всъщност всичко беше много просто. Когато застанах на прозореца като ненужна , хвърлена за пране носна кърпичка и погледнах надолу, видях, какво мислите, Петя — моята Петя, вървеше прегърната с онзи — дългия Анто, който е от ?В? клас и когато имаме смесени часове , винаги сяда близо до мен и по цял час ме гледа. Той беше взел и нейната чанта и сега хърбавото му тяло се бе леко изкривило на една страна.
?Ааа! Разбирам защо искаш да ходиш на училище. Но той първо хареса мен, не тебе!? — казах и мислено аз и за първи път ме обхвана някакво особено чувство на гордост. Защото досега, въпреки, че сме еднакви, само Петя харесваха момчетата. Сигурно и мен са ме харесвали, но кой знае защо никой не ми го каза. После отново се сетих за химията и ми стана страшно. Едва дочаках вечерта, а Петя не идваше и не идваше. Ослушах се да чуя предизвикателния шум на нейните токчета, но напразно. Накрая, когато външната врата се отвори и аз хукнах да я посрещна, какво, мислите, видях най-напред? Оня — дългия Антон, беше се превил отдве и си събуваше обувките. Избягах в хола. После чух резкия глас на Петя в нейната стая, включването на магнетофона и една от песните на ?Би Джийс?, придружена с шумния смях на двамата, . Последва нежен блус и онези в стаята притихнаха. Какво ли правеха? Аз неволно си представих меките руси коси на Антон, тесните му изрязани устни, разширените му ноздри и скулите - най вече скулите - такива едни — хем мъжки, хем момчешки — и невероятно за самата мен ме обхвана едно особено чувство....
Чантата! Тя стоеше, не, по-скоро лежеше, хвърлена до вратата. Когато след няколко минути сивият бележник беше в ръцете ми, аз гледах, гледах и се чудех истина ли е това или плод на раздрусананта ми нервна система. В бележника, разбирате ли, в бележника, който беше огледало на упоритата ми работа от началото на учебната година, съвсем спокойно си стояха - някъде там след последната ми шестица по история - две двойки. Какво е направила тази Петя? Как щях да гледам в очите химичката и математичката? Щеше ли въобще да ми позволи онази, налудничавата Петя, да отида на училище? Знае ли тя какво означава това!? Нещо стана в мене. Аз трябваше да направя нещо. Аз не трябваше да мълча повече! Точно в този момент Петя излезе от стаята и отиде в кухнята. Сигурно щеше да прави кафе. И за първи път с такава решителност в себе си аз влязох в стаята и усетих, че устните ми потрепват.
—Защо си си вързала косата? Пусни я. Така по ми харесваш - прошепна Антон нежно и ми хваа ръката. За миг забравих всичко, усетих само топлите му пръсти и не знам какво щеше да се случи, ако точно в този момент магнетофонната ролка не беше свършила. Зачатка крайчето на лентата и аз се видях в чудо, защото само Петя знаеше как се спира и пуска магнетофон. На мен ми беше забранено даже да се докосвам до него.
-Аз .... трябва....ти...няма ли... Късно е вече - казах най-после с плачлив глас. — Пък и имам да уча.
— Какво? Какво ти става? — стана Антонв, но аз не бях в състояние да кажа нещо повече, той постоя, погледа ме няколко секунди, а после сви презрително устни, блънса вратата и след миг го чух по стълбите. В този момент влезе Петя с две димящи кафета, усмихната.... но само след миг....
— Какво си направила? Къде е Антон? — така страшно пребледня, че аз се уплаших.
— Няма го! Отиде си! — забъркано изговорих.
— Как? Как си отиде? Къде си отиде? Тичай да го гониш!
Но точно тогава се чу как долу, от спирката, тръгваше автобусът и сигурно на някоя седалка седеше Анто и се мъчеше да си обясни тези странни аномалии.
— Проклетница! — изкрещя ми Петя и стана червена като блузката, която беше облякла....
Цяла нощ не мигнахме. Хвърли се Петя на леглото и заплака. Плака дълго, много дълго. Аз гледах как сълзите изпиват мекия матов цвят на страните и, косите и губят блясъка си и ми беше толкова тежко, че ми идеше да хукна нанякъде и да не се върна повече. После заговорихме. Първо тя крещеше, а аз мълчах, после гласът и започна да отслабва, само очите и блестяха - властни, тъмни.
Ах, как ми се искаше, как ми се искаше да се слеем с моята красива Петя в едно момиче — и то да бъде сериозно и усмихнато, и примерна ученичка, и влюбена. Дали е възможно това? — чудех се аз. И защо въобще сме две? Дали и другите момичета си имат свои Вани, Милени, Радостини, Галини? А вие какво ще ми отговорите? Случват ли ви се и на вас такива работи?
Ех, Тази Петя! Ето, пак обу белите джинси и изчезна нанякъде. Но какво съм седнала да ви разправям за нея. Добре, че излезе! Вие, ако я срещнете някъде из шумния град, моля ви, не и казвайте за какво сме си говорили. Само я погледнете и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме, си приличаме най-много. А сега бързам! Имам да уча!
1979 г.
ПЕТЯ МО?? ПЕТ?
Ох ? шельма ця Петя. Вбралася у б?л? джинси ? кудись щезла. Я дозволила соб? сказати ?й, що закот на л?в?й холош? розпоровся, але вона не почула, схопила якесь немите яблуко, оглянула себе у великому люстр? в передпоко?, трусонула чорним волоссям, разстебнула ще й другого ?удзика на б?л?й блуз? ?, задовольнившись побаченим, шугнула сходами.
? я знов залишилася одна... Хто я? Я теж Петя. Вона — то я, я — то вона, але це т?льки для решти людей. ?накше кажучи, т?льки я знаю, що то бути Петею мо?? Пет?.
За все сво? життя, в?д самого народження, я не вдягла джинси чи блузу з оголеною спиною. Мо? волосся зовс?м незг?рше в?д ??, але я мушу завжди прибирати його шпилькою, а звичайне мо? вбрання — це шк?льна ун?форма чи оф?ц?йна темна сукня, оздоблена б?лим по ком?ру ? рукавах. Авжеж, вам см?шно, вам весело... А мен? не можна нав?ть плакати. Я мушу бути спок?йною ? усм?хненою, чемно в?татися ? справляти гарне враження, як каже Петя. Плакати ? см?ятися може лишень вона — видряпуватися на дерева, ?сти морозиво, тримати руки в кишенях, а ще перекривляти оту см?шну стареньку вчительку ?стор??, з якою вона н?коли не стикалася. Тому що до школи ходжу я. Ааа! Тепер ви нарешт? зрозум?ли, чому у Пет? ? я! А хто ж вчитиме уроки, хто писатиме ?й домашн? завдання, як не я? Мало того, я ще й в?рш? почала писати. В ?Родна реч? ?? друкували, в ?Младеж?, тож п?шла я по сем?нарах ? гуртках... ? всюди питання, питання. Як в?дпов?сти? Петя н?чим не д?литься з? мною. ?П?деш туди та й по всьму!? — владно наказу? мен? вона.
— Але ж вони питатимуть мене! Що я мушу ?м казати?
— П?деш! Як треба, то мовчатимеш, але будеш там! — кладе край наш?й розмов? ?, почувши шум автобуса (зупинка знаходиться точно п?д нашим блоком), хапа? портфеля ? несеться сходами, щоб встигнути. Вона похвалялася, буц?мто ще тиждень тому зб?гала через три сходинки. Тепер почала перестрибувати через чотири.
Перепрошую, що, може, я обтяжую вас свою опов?ддю. Якщо Петя випадком д?зна?ться про мою спов?дь вам, мен? буде непереливки. Та зна?те, чому я вам про все це опов?даю? Позавчора з Петею щось сталося. Прийшла п?зно ввечер?, влет?ла усм?хнена, задихана, вв?мкнула магн?тофон ? нумо танцювати! Знизу сердит? сус?ди застукали, розсерджен? й розбуджен?, та Пет? було байдуже. Вона танцювала, танцювала, а я дивилася, як ?? г?нке т?ло звивалося, й чудувалася, зв?дки це ?? волосся налилося такою св?тлиною! Ох, ця Петя! Правда я схожа на не?? Ще б пак – бо ж я – то вона. Ми зовс?м однаков?. Х?ба що волосся мо? п?д?бране. Постава, оч? мо? так? ж сам? — дарма що не ?скрять диявольським блиском. Так я т?шила себе ? дивилася ?з захватом, аж ось яко?сь мит? вона мен? сказала: ?Я закохана! Чу?ш? Закохана!?
Наступного дня вона прокинулася рано, помилася, схопила одяг ? промовила р?шучим тоном, що цього дня вона п?де до школи. Я зан?м?ла! Але ж вона н?чого не вчила. А з х?м?? мали питати саме мене. Значить, ?? мали питати! Я дивилася, як вона нервово натягала тонк? колготки, ? не см?ла сказати ?й, що варто п?д?брати волосся. Заповзялася ?й приготувати сумку, поки вона стояла перед дзеркалом ? м?ркувала, як? сандал?? взути — червон? з тонкими рем?нцями чи б?л?. Коли з помешкання навпроти Радио София у програм? ?Горизонт? оголосило с?м годин, вона раптом закинула все, схопила сумку, вл?зла в зношен? сабо ? подалася надв?р. Я зовс?м спантеличилася. А насправд? все було дуже просто. Коли я застигла коло в?кна, як непотр?бний, кинутий до прання носовичок, ? подивилася униз, побачила — що б ви думали — Петя, моя Петя, йшла об?йнявшись с тим — довжелезним Анто, що з ?В? класу, тим, що п?д час зм?шаних урок?в завжди сид?в поруч ? ц?л?с?ньку годину дивився на мене. В?н узяв ?? портфеля, ? тепер його тонке т?ло легко перехилилося на один б?к.
?Ааа! Розум?ю, чому ти хочеш ?ти до школи. Але ж в?н перше уподобав мене, а не тебе!? — сказала я подумки, ? вперше мене охопило якесь особливе почуття гордост?. Тому що дос?, попри те, що ми однаков?, т?льки Петю пом?чали хлопц?. Звичайно, я ?м теж подобалась, проте — хто зна?, — чому мен? того н?хто не казав. Пот?м я знову згадала про х?м?ю, ? мен? стало страшко. Ледве дочекала вечора, а Петя все не йшла ? не йшла. Я прислухалася, щоб почути загонистий шум ?? п?дбор?в, але намарно. Насамк?нець, коли хв?ртка в?дчинилася ? я кинулася ?й назустр?ч, що, дума?те, побачила найперше? В?н — довгий Антон, перехилився зв?дти ? зн?мав взуття. Я виб?гла у передпок?й. П?сля почула р?зкий голос Пет? в ?? к?мнат?, пот?м звук магн?тофона ? одну з п?сень ?Б? Дж?з?, супроводжувану шумним см?хом обох. Дал? залунав н?жний блюз, ? обидва в к?мнат? притихли. Що вони робили? Я мимовол? уявила соб? м’яке русяве Антонове волосся, тонк? губи, широк? н?здр? ? скули — найб?льше скули — так? одн? в св?т? — дарма що чолов?ч? ? водночас парубоч? — ? неспод?вано на мене наринуло особливе почуття...
Потрфель! В?н стояв, н?, скор?ше, лежав, закинутий б?ля дверей. Коли за к?лька хвилин я тримала в руках сивий щоденник, дивилася й чудувалася, чи це правда, чи лишень пл?д мо?? розбурхано? нервово? системи. Розум??те, у щоденнику, що був дзеркалом мо?? вперто? роботи з самого початку навчального року, спок?йн?с?нько соб? стояли — десь там за останньою ш?сткою* з ?стор?? — дв? дв?йки. Що зробила ця Петя? Як я дивитимуся в оч? вчителькам х?м?? ? математики? Взагал? чи б дозволила мен? дурнувата Петя п?ти до школи? Чи зна? вона, що це значить? Щось з? мною трапилось. Я мусила д?яти. Я не можу б?льше мовчати.! Саме в цю мить Петя вийшла з к?мнати ? п?шла у кухню. Мабуть, збиралася зробити каву. Уперше я з р?шуч?стю ув?йшла до к?мнати ? в?дчула, що губи мо? тремтять.
— Чому ти п?д?брала волосся? Розпусти його. Так ти мен? подоба?шся б?льше, — прошепот?в Антон н?жно ? схопив мою руку. За мить я забула усе, в?дчула т?льки його тепл? пальц? ? не знаю, що б в?дбулося, коли б в цю мить не ск?нчилася магн?тофонна пл?вка. Залопот?в край пл?вки, ? я злякалася, бо т?льки Петя знала, як зупинити ? запустити магн?тофон. Мен? забороняли нав?ть торкатися його.
— Я... мушу... ти...чи... Вже п?зно, — сказала я наостанок ?з сльозою в голос?. — Мушу вчити уроки. —Що? Що сталося? — спитав Антон, але я не в змоз? була сказати б?льше, в?н постояв, подивився на мене к?лька секунд, а пот?м стулив презирливо губи, штурхонув двер? — ? за мить було чутно його кроки по сходах. В цю мить зайшла Петя з двома чашками димно? кави, усм?хнена... та т?льки за мить...
— Що ти зробила? Де Антон? — вона так збл?дла, що я злякалася.
— Нема його! П?шов! — збентежено промовила я.
— Як? Як п?шов? Куди п?шов? ?ди-но дожени!
Та саме в цю мить стало чутно знадвору, як внизу, в?д зупинки, рушив автобус ?, скор?ш за все, на якомусь з сид?нь у ньому сид?в Антон ? намагався пояснити соб? ц? дивн? аномал??.
— Клята! — крикнула мен? Петя ? почервон?ла як блузка, в яку була вдягнена....
Ми ц?л?с?ньку н?ч не склеп?ли очей. Петя кинулась на л?жко ? заплакала. Плакала довго, дуже долго. Я дивилась, як сльози випивають м’який матовий тон ?? щ?к, як волосся втрача? св?й блиск — ? мен? було так важко, що я ладна була податися кудись ? не вертатися зовс?м. Пот?м ми заговорили. Спочатку вона кричала, а я мовчала, пот?м голос ?? став слабшати, т?льки оч? блищали — владн?, темн?.
О, як мен? хот?лося, як мен? хот?лося злитися з мо?ю красивою Петею в одне д?вча — ? щоб воно було ? серйозне, ? усм?хнене, старанне, ? закохане. Чи це можливо? — чудувалася я. ? чому нас узагал? дво?? Х?ба ?нш? д?вчата теж мають сво?х Вань, М?лен, Радостин, Галин? А що ви мен? на це скажете? Чи траплялося вам таке?
Ех, Ця Петя! Оце знов вдягла б?л? джинси ? щезла кудись. То що я с?ла ? розводжу вам тут про не?. Добре, що вона вийшла! Ви, якщо стр?нете ?? десь у шумному м?ст?, прошу, не каж?ть ?й, про що ми з вами говорили. Т?льки гляньте на не?, ? якщо вона вам усм?хнеться, знайте, що саме усм?шкою ми схож?. А тепер сп?шу! Маю учити уроки!
1979 р.
*ш?стка — найвищий бал у Болгар??.
***
Оригинал:
Петя Дубарова
ПЕТЯ НА МОЯТА ПЕТЯ
Страшен дявол е тази Петя. Обу белите джинси и изчезна някъде. Позволих си да и кажа, че подгъвът на левия и крачол се е разпрал, но тя не ме чу, захапа някаква немита ябълка, огледа се в голямото огледало в антрето , тръсна черни коси, разкопча и второто копче на бялата си блуза и сигурно се хареса, защото хукна по стълбите.
А аз останах пак сама... Коя съм аз ли? Аз също съм Петя. Тя — това съм аз, аз — това е тя, но така е за пред хората. А иначе само аз си знам какво е да бъдеш Петя на моята Петя...
Цял живот, откакто съм се родила, аз не съм обула джинси, дънки или блуза с гол гръб. Моята коса съвсем не е по-лоша от нейната , но съм задължена винаги да я прибирам с шнола, а обичайният ми тоалет е ученическата униформа или официалната ъмна рокля, гарнирана с бяло по яката и ръкавите. Да, ви се смеете, весело ви е....А аз не бива и да плача. Аз трябва да бъда спокойна и усмихната, но не и разплакана, да поздравявам учтиво и да правя добро впечатление, както казва Петя. Плаче и се смее само тя — катери се по дърветата, яде сладолет, ходи с ръце в джобовете и все имитира онази смешна стара учителка по история, с която никога не е имала работа. Защото на училище ходя аз. Ааа! Разбрахте най-после защо Петя си има мене! Та кой ще и учи уроците, кой ще и пише домашните, ако не съм аз? Не стига това, ами и стихове прописа. В ?Родна реч? и отпечатаха, в ?Младеж?, че като тръгнах по семинари и кръжоци... И все въпроси, въпроси. Как да отговоря? Петя нищо не споделя с мен. ?Ще отидеш там и толкова!? — заповяда ми властно тя.
— Но те ще ме питат! Какво мога да им кажа аз?
—Ще отидеш! Ако трябва, ще мълчиш, но ще бъдеш там! — слага край тя на разговора и понеже спирката е точно под нашия блок, дочула шума на автобуса, грабва чантичката си и затичва по стълбите да го хване. Преди една седмица се похвали, че вземала по три стъпала наведнъж. Сега сигурно е почнала да прескача по четири.
Простете, аз може би ви отегчавам със своя разказ. Ако чуе Петя отнякъде как ви се изповядам, сигурно никак няма да ми е леко. Но знаете ли защо ви разказвам всичко това? От онзи ден с Петя се случи нещо. Дойде си късно вечерта, връхлетя усмихната, задъхана, пусна магнетофона и като затанцува! Отдолу сърдитите съседи зачукаха под пода, разбудени и възмутени, но Петя не ги чу. Тя танцуваше, танцуваше, а аз гледах как гъвкавото и тяло се извива, чудех се откъде косите и се бяха налели с толкова много светлина! Ех, тази Петя! Дали приличам на нея? Та как - нали аз — това е тя. Ние сме съвсем еднакви. Само дето моята коса е вързана. Фигурата ми , очите ми са същите — нищо че не блестят дяволски. Така се утешавах аз и я гледах възхитена, когато изведнъж тя ми викна: ?Влюбена съм! Чуваш ли? Влюбена съм!?
На другия ден тя стана рано, изми се, грабна моите дрехи и ми заяви, с тон, който не позволява възражение, че този ден тя ще ходи на училище. Изтръпнах! Та тя не беше учила по нищо. А по химия неизпитвана бях само аз. Значи сега нея щяха да изпитат! Гледах я как нервно обува тънкия чорапогащник и не смеех да и кажа, че трябва да върже косите си. Заех се поне чантата и да приготвя, докато тя стоеше пред огледалото и се чудеше кои сандали да обуе — червените с тънките каишки или белите. Когато от отсрещния апартамент Радио София, програма ?Хоризонт?, обяви седем часа, тя изведнъж заряза всичко, грабна чантата, нахлузи някакво вехто сабо и изчезна навън. Съвсем се обърках. А всъщност всичко беше много просто. Когато застанах на прозореца като ненужна , хвърлена за пране носна кърпичка и погледнах надолу, видях, какво мислите, Петя — моята Петя, вървеше прегърната с онзи — дългия Анто, който е от ?В? клас и когато имаме смесени часове , винаги сяда близо до мен и по цял час ме гледа. Той беше взел и нейната чанта и сега хърбавото му тяло се бе леко изкривило на една страна.
?Ааа! Разбирам защо искаш да ходиш на училище. Но той първо хареса мен, не тебе!? — казах и мислено аз и за първи път ме обхвана някакво особено чувство на гордост. Защото досега, въпреки, че сме еднакви, само Петя харесваха момчетата. Сигурно и мен са ме харесвали, но кой знае защо никой не ми го каза. После отново се сетих за химията и ми стана страшно. Едва дочаках вечерта, а Петя не идваше и не идваше. Ослушах се да чуя предизвикателния шум на нейните токчета, но напразно. Накрая, когато външната врата се отвори и аз хукнах да я посрещна, какво, мислите, видях най-напред? Оня — дългия Антон, беше се превил отдве и си събуваше обувките. Избягах в хола. После чух резкия глас на Петя в нейната стая, включването на магнетофона и една от песните на ?Би Джийс?, придружена с шумния смях на двамата, . Последва нежен блус и онези в стаята притихнаха. Какво ли правеха? Аз неволно си представих меките руси коси на Антон, тесните му изрязани устни, разширените му ноздри и скулите - най вече скулите - такива едни — хем мъжки, хем момчешки — и невероятно за самата мен ме обхвана едно особено чувство....
Чантата! Тя стоеше, не, по-скоро лежеше, хвърлена до вратата. Когато след няколко минути сивият бележник беше в ръцете ми, аз гледах, гледах и се чудех истина ли е това или плод на раздрусананта ми нервна система. В бележника, разбирате ли, в бележника, който беше огледало на упоритата ми работа от началото на учебната година, съвсем спокойно си стояха - някъде там след последната ми шестица по история - две двойки. Какво е направила тази Петя? Как щях да гледам в очите химичката и математичката? Щеше ли въобще да ми позволи онази, налудничавата Петя, да отида на училище? Знае ли тя какво означава това!? Нещо стана в мене. Аз трябваше да направя нещо. Аз не трябваше да мълча повече! Точно в този момент Петя излезе от стаята и отиде в кухнята. Сигурно щеше да прави кафе. И за първи път с такава решителност в себе си аз влязох в стаята и усетих, че устните ми потрепват.
—Защо си си вързала косата? Пусни я. Така по ми харесваш - прошепна Антон нежно и ми хваа ръката. За миг забравих всичко, усетих само топлите му пръсти и не знам какво щеше да се случи, ако точно в този момент магнетофонната ролка не беше свършила. Зачатка крайчето на лентата и аз се видях в чудо, защото само Петя знаеше как се спира и пуска магнетофон. На мен ми беше забранено даже да се докосвам до него.
-Аз .... трябва....ти...няма ли... Късно е вече - казах най-после с плачлив глас. — Пък и имам да уча.
— Какво? Какво ти става? — стана Антонв, но аз не бях в състояние да кажа нещо повече, той постоя, погледа ме няколко секунди, а после сви презрително устни, блънса вратата и след миг го чух по стълбите. В този момент влезе Петя с две димящи кафета, усмихната.... но само след миг....
— Какво си направила? Къде е Антон? — така страшно пребледня, че аз се уплаших.
— Няма го! Отиде си! — забъркано изговорих.
— Как? Как си отиде? Къде си отиде? Тичай да го гониш!
Но точно тогава се чу как долу, от спирката, тръгваше автобусът и сигурно на някоя седалка седеше Анто и се мъчеше да си обясни тези странни аномалии.
— Проклетница! — изкрещя ми Петя и стана червена като блузката, която беше облякла....
Цяла нощ не мигнахме. Хвърли се Петя на леглото и заплака. Плака дълго, много дълго. Аз гледах как сълзите изпиват мекия матов цвят на страните и, косите и губят блясъка си и ми беше толкова тежко, че ми идеше да хукна нанякъде и да не се върна повече. После заговорихме. Първо тя крещеше, а аз мълчах, после гласът и започна да отслабва, само очите и блестяха - властни, тъмни.
Ах, как ми се искаше, как ми се искаше да се слеем с моята красива Петя в едно момиче — и то да бъде сериозно и усмихнато, и примерна ученичка, и влюбена. Дали е възможно това? — чудех се аз. И защо въобще сме две? Дали и другите момичета си имат свои Вани, Милени, Радостини, Галини? А вие какво ще ми отговорите? Случват ли ви се и на вас такива работи?
Ех, Тази Петя! Ето, пак обу белите джинси и изчезна нанякъде. Но какво съм седнала да ви разправям за нея. Добре, че излезе! Вие, ако я срещнете някъде из шумния град, моля ви, не и казвайте за какво сме си говорили. Само я погледнете и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме, си приличаме най-много. А сега бързам! Имам да уча!
1979 г.
Метки:
