Iван Вазов. Вiн молодий, повносилий...

?ван Вазов
В?н молодий, повносилий, ?нтел?гентний


В?н молодий, повносилий, ?нтел?гентний.
Чотири рази в?н приходив до мене.
Приходив до мене у важлив?й справ?: просив поклопотати про призначення на службу. В?н був зайнятий на служб? ц?лих дев’ять рок?в, проте к?лька м?сяц?в тому його зв?льнили. Який жалюг?дний вигляд мав той молодик, що приходив до мене по клопотання! ? який в?н став приголомшений ? похмурий, д?знавшись, що мо? заступництво було безусп?шним! Коли я його бачив востанн?, мен? нав?ть стало просто н?яково: я в?дчував себе винуватим… Н?, я цього б?льше не м?г терп?ти – ? це мене змусило згодом в?дважитися на одне з двох: або закрити перед ним двер?, або категорично в?дмовити йому в спод?ванн?. Мен? не вистача см?ливост? ан? на перше, ан? на друге. В?н такий нещасний!
*
Сьогодн? в?н знову прийшов.
Прис?вши на мо? запрошення, в?н питальним поглядом уп’явся в мене, при цьому обличчя його було бл?дим ? н?би видовженим.
– То як? – спитав в?н.
В ц? прост? щойно вимовлен? слова в?н вклав усю свою душу, ц?ле сво? ?ство.
Я в?дпов?в йому, що – знову невдача.
– Я не можу соб? цього уявити! – сказав в?н г?рко. – Я не можу лишатися без служби! Мен? ж треба якось жити… Станьте на мо? м?сце! Це просто жах!
? в?н вибухнув потоком г?рких нар?кань, збурення, безнад??. Мен? стало його шкода.
– Зрештою подумайте про якусь ?ншу роботу, – натякнув я обережно.
Молодик кинув на мене такий здивований ? ображений погляд, що я моментально пошкодував про свою необачн?сть.
– Робота! – заперечив в?н. – Краще скаж?ть, що не можете н?чим зарадити мен?, а от глузувати з мене не треба!
Я спробував його переконати, що в слов? ?робота? нема н?чого образливого й зловт?шного, що я й не мав на думц? кепкувати з його нещастя; навпаки.
В?н демонстративно взявся за капелюха.
– Значить, жодно? над??? – запитав в?н, наблизившись до дверей.
– На жаль, я не в змоз? щось зробити, – сказав я р?шучо.
– Виходить, я пропаща людина!
Глибокий в?дчай в?дбився на його обличч?.
Я спробував його п?дбадьорити, вдихнути в?ру в те, що доля змилостивиться над ним. Звичайно, я вс?ляко остер?гався, щоб ненароком не проронити слово ?робота?. В?н – такий молодий, повносилий, ?нтел?гентний – не пробачив би мен? тако? криваво? образи.
– Дякую, не вт?шайте мене, все зак?нчено.
– Чому зак?нчено?
– Лиша?ться мен? одне: померти з голоду або накласти на себе руки.
Промовивши ц? траг?чн? слова, в?н хлопнув дверима й вийшов.
Накласти на себе руки?
Я в це не в?рю, не станеться н? першого, н? другого; це лишень слова, вимовлен? в хвилину митт?вого роздратування. Проте ск?льки в них було щирост?! Так, в?н вимовив ?х в хвилини безнад??, в?дчаю, усв?домлення сво? г?рко? безпорадност?.
Безнад?я! В?дчай? Безпорадн?сть?
? я пригн?чено замислився.
? сказав соб?:
О, Болгар??! Ти багата, повногруда, могутня, сильнокровна, ти наша мати – священа годувальниця нем?чних, млявих, недужих потвор! Ти ма?ш купу багатющих простор?в для прац?; ти – арена, що вабить до широко? д?яльност?, до великих, багатоплодних починань; ти ма?ш безкрайн? родовит? й щедроплодн? лани, проте вони залишаються яловими; ма?ш скарби в надрах – занедбан?; стих?йну жагу ? потреби – невгамован?! Тво? житт?дайне сонце сво?м гарячим пром?нням не запалю? в наших душах полум’я енерг??, струмен? твого в?льного пов?тря, що ми ?х з насолодою ковта?мо, не повнять наш? груди жагою гордо? самост?йност?, в?льного лету. Н?! Ми б?дн?, жалюг?дн? й малодушн?. Благородний п?т того, хто в пол? йде за ралом, поважна робота рем?сника, проста й скромна слава чесно надбаного кусня хл?ба, слава безв?сних трудар?в-геро?в не спокушають нас, в?длякують нас – ми ?х стида?мося; наш розум, не здатний самост?йно й тверезо д?яти, захряс в пл?сняв?, затхлост?, л?нощах. Н?! У нас в головах лишень одне: служба, служба, служба! Не бачимо й не жада?мо ?ншого. Служба – альфа й омега наших людських прагнень. Ми прагнемо прилаштуватися до казенного пирога на державн?й трапез?; в?днайти бодай якесь маленьке м?сце на висотаному народному т?л?, аби встромити сво? жало паразита й сотати по краплин? свою долю народно? кров?. Смоктати, смоктати, смоктати! Без то? крапл? вмремо, без не? немислиме наше ?снування, без не? – безнад?йний в?дчай, безпом?чний занепад, знев?ра, смерть! Ми загинемо, якщо так житимемо! Наша щедра природа дала нам чудов? поля, гори, р?ки, небо, моря – велик? спокуси для прац? й корисних починань; дала нам здоров’я, молод?сть, чолов?чу м?ць, здоровий глузд, волю, запалила в головах св?точ разуму, може, нав?ть ? ген?я. Нав?що вони нам? Даремн? дари, докучн?, небезпечн? блага, здатн? дишень дати роботу нашим м’язам, нашому розуму!
О, дайте йому службу!
Бо в?н молодий, повносилий, ?нтел?гентний.

(переклад з болгарсько? — Любов Цай)

***

Оригинал:

Иван Вазов
Той е млад, здрав, интелигентен


Той е млад, здрав, интелигентен.
Четири пъти дохожда при мене.
Иде той при мене за важна работа: проси ми ходатайството за една служба. Той е бил на служба цели девет години, но преди няколко месеца го изключили. Какъв скръбен вид има тоя младеж, колчем дойде да ме моли! Как става убит и усърнал, като узнава, че заляганията ми не се увенчават с успех! Последния път, когато го видях, просто беше ми съвестно: аз хванах да се чувствувам виноват... Не, неприятно става това – ще ме принуди най-после да се реша на едно от двете: или да му затворя вратата си, или да му отсеча категорически надеждата. Нямам храброст ни за едното, ни за другото. Той е така нещастен!
*
Днес пак дойде.
Когато по поканата ми той седна на стола, погледът му въпросително се впи в мене и лицето пребледня и се изопна.
– Какво? – попита той.
В тая проста дума сега се сбираше цялата му душа, цялото му същество.
Аз му отговорих, че – пак несполука.
– Аз не мога да си въобразя това! – извика той горчиво. – Аз не мога да остана без служба! Аз трябва да живея... Помислете си какво е моето положение! Ужасно!
И цял поток горчиви оплаквания, възмущения, безнадеждности. Дожаля ми.
– Най-после, помислете си за някоя друга работа – загатнах аз свенливо.
Момъкът хвърли в мене такъв учуден и обиден поглед, щото веднага се разкаях за смелостта си.
– Работа! – възрази той. – по-добре кажете ми, че не можете нищо за мене, а не се гаврете!
Аз се опитах да го убедя, че в думата ?работа? няма нищо обидно и зложелателно, че не съм имал ни най-малко мисъл да се подигравам с нещастието му; напротив.
Той си взе демонстративно шапката.
– Значи, надежда няма? – попита той, като се приближи до вратата.
– За жалост, не е в моята сила нищо да направя – казах аз решително.
– Тогава аз съм пропаднал човек!
Дълбоко отчаяние се изобрази по лицето му.
Аз се помъчих да го ободря и да му вдъхна доверие в съдбата. Разумява се, аз се пазех добре да се не измамя да му загатна думата ?работа?. Той вече не би ми простил такова кърваво за един млад, здрав, интелигентен човек като него оскърбление.
– Благодаря, не ме утешавайте, свършено е моето.
– Как свършено?
– Остава ми едно: да умра от глад или да се убия.
Като каза тия трагически думи, той хлопна вратата и изчезна.
Да се убие?
Аз не вярвам това, няма да се случи ни едното, ни другото; това са думи, изказани в едно мигновено раздразнение. Но как бяха пълни с искреност! Да, той ги каза в минута на безнадеждност, на отчаяние, в съзнанието на своята горка безпомощност.
Безнадеждност! Отчаяние? Безпомощност?
И замислих се угрижено аз.
И рекох си:
О, Българийо! Богата си, майко, млечногръда си, здрава си, силнокръвна си, свещена кърмачко на немощни, безжизнени, изкилени уроди! Имаш ти богати простори за труда; ти си арена, която кани за широка деятелност, за велики, многоплодни начинания; имаш полета безконечни, родовити, сочни, които остават ялови; имаш съкровища в недрата си-пренебрегнати; стихийни жажди и потребности – неудовлетворени! Твоето слънце жизнедарно не запаля с топлите си лучи в душата ни пламъка на енергията, струите на твоя свободен въздух, които гълтаме с наслаждение, не пълнят гърдите ни с жажда на горда самостоятелност, за волни полети. Не! Ние сме бедни, ние сме жалки и малодушни. Благородният пот на ралото, почтената работа на занаятчийския стол, простата и скромна слава на честно спечеления залък, на тъмните труженици-герои не ни блазнят, плашат ни, срамят ни; в мухъла и плесента на мързела плуе нашата мисъл, неспособна за самоуверен пoклат, за самодейност. Не! Нам едно трябва: служба, служба, служба! Не видим, не искаме ние друго. Тя е алфата и омегата на нашите човешки ламтения. Да се вредим да бъдем на гости на държавната трапеза; да намерим и ние едно малко местце на изпитата народна снага, за да забием муцунката си на паразитно животно в месото й и да смучем своя дял капка кръвчица. Да смучем, да смучем, да смучем! Без тая капчица ние умираме, без нея немислимо е съществуванието, без нея – безнадеждно отчаяние, безпомощен упадък, униние, смърт! Ние ще се убием, ако не ни оставят да живеем! Нашата разсипница природа ни е дала чудни полета, планини, реки, гори, небе, моря – велики съблазни за труда и начинанията; дала ни е младост, мъжка мощ, здраве, ум, воля, запалила е в главите ни светилото на разума, може би на гения. Какво ни трябват те? Безполезни дарове, досадителни, опасни блага, способни само да извикат на труд нашата мишца на работа – нашата мисъл!
О, дайте му служба!
Защото той е млад, здрав, интелигентен.