Петя Дубарова. Здаеться, пiдi мною кволий кiнь

Петя Дубарова
Зда?ться, п?д? мною кволий к?нь


Зда?ться, п?д? мною кволий к?нь —
так слабне день, готовий впасти знову.
Видряпуюсь наверх, а всюди т?нь
утоми. ? благати я готова

губами, сполотн?лими завчас,
що ?х жага невситна спопелила,
питаю — де ж то все згубила враз,
де воля, де моя снага ? сила.

Мене фонтани пестили сумн?
сво?ми язичками близько-близько.
Але? посм?халися мен?.
А см?х, немов сполохане д?вчисько,

розс?явся ? зник одразу пр?ч,
як т?льки с?ла я, схиливши плеч?.
Сам?тники дивились зус?б?ч,
? оч? ?м сльозилися стареч?.

Журб? голодн?й застувало св?т,
стерв’ятником пожадливо нас жерла;
старезних, ?х — немов засохлий цв?т,
а ще мене — оприскливу й невмерлу.

Мен? р?внятись з ними — то дарма —
?х дн? вже в?д?йшли вид?нням красим!
Життя мого жарину хто притьма
приспав зненацька — чи не стар?сть часом?..

(переклад з болгарсько? — Любов Цай)

***

Оригинал:

Петя Дубарова
Под мене като грохнал мършав кон

Под мене като грохнал мършав кон
денят ми олюлява се да рухне.
Катеря се по гърбавия склон
на своята умора. И да духне

се моля с устни бели като прах,
че жегата ме е изпепелила.
И питам се – къде ли разпилях
и волята, и цялата си сила.

Целуваха ме глезено чешми
с прохладното си пеещо езиче.
Алеите ме носеха сами.
Смехът като изплашено момиче

избяга, щом отпуснах рамене
на пейка със крачета разкривени.
Самотници се вгледаха във мен
с очите си, от старост осълзени.

И скуката със глад на лешояд
заглозга ни еднакво – тях и мене;
тях – старите като изсъхнал цвят,
мен – с толкова неща неизживени.

Но мога ли със тях да се сравня –
с тях – дните си на хората раздали!
И кой приспа горящата главня
на моя жизнен порив – старостта ли?...

1979 г.